Разговаряме със световно признатия съвременен художник Красимир Терзиев, а поводът е откриването на самостоятелната изложба „База и надстройка“ в Sarieva/Gallery в София.
Изложбата ще остане в пространството на галерията в DOT Sofia до 26 април 2026 г.
Здравейте, Краси! Срещаме се броени дни след откриването на изложбата „База и надстройка“. Какво я прави навременна?
Много често си мисля, че животът е низ от случайности – аз съм художник на свободна практика, а Веси Сариева ме покани за изложбата преди около година. Проектът, разбира се, не се случи от вчера за днес… За мен е радостно, че последната година се случи така, че на няколко месеца откривам изложба и това ме държи жив. Светът бушува с такава скорост, че всяка изложба започва да звучи с някаква актуална струна.
В серията „Централ“ работите с различни варианти на перспектива. Какво променя всяка от тях в начина, по който зрителят възприема пространството?
С риск да стана прекалено академичен, но единствената полезна препратка, за която се сещам, е Мартин Джей. Той твърди, че цялата наука на перспективата се появява през Ренесанса, за да организира нов свят, различен от средновековния. В тази наука има идеология, защото тя подравнява света в определени йерархии. В серията „Централ“ акцентирам върху идеологическата власт на перспективата, която ни затваря в определени пространства. Не обичам да подхождам към зрителите по силов начин - предпочитам да оставя простанство за въображение, за интелектуална дейност при възприемането на произведението.
Как се променя Вашият интерес към центъра на София през годините?
Не бих казал, че се е променил... Струва ми се, че все още не сме достигнали нивото на едно общество, постигнало минимална форма на справедливост, така че това да ми позволи да гледам на този център по нов начин. Все още се опитвам да му се съпротивлявам и да намирам начин да отслабя тежестта, която той стоварва върху нас като граждани. Естествено, всеки път подходът е различен: един е във фотомонтажите, втори е в серията „Централ“, трети е в скулптурата в публичното пространство, която стоя на мястото на бившия Мавзолей около година и половина – едно такова символно пространство в центъра, предполага задаването на големи въпроси за миналото, бъдещето и съответно - нашата роля в настоящето.
Какво предопределя присъствието или отсътствието на златото в творбите? И каква е неговата стойност днес?
Всичко започна много невинно с една визуална аналогия между жълтото на павето и златото, както и формата на павето и златното кюлче. И изобщо, тази силна ангиография, която няколко улици с жълти павета образуват. Оттук дойде и първата работа с централната перспектива, защото това е често използваното в медиите клише „Триъгълникът на властта“, а централната перспектива е именно властта на една централна всевижвдаща зрителна точка.
Тук се случват и всички театрално режисирани ритуали на властта - част от тях, режисирани от самата власт, каквито бяха манифестациите и парадите преди 1989 г., а друга част, като жестове на съпротива - всички протести, след 89-а.
След това се появи и перспектива с две убежни точки, подсказваща поляризацията. След това се появи и „Перспектива без убежна точка“, подсказваща злополучните опити за пренареждане на жълтите павета, които не искаха да си застанат на мястото, но и позволяваща по-големи обобщения, заради символния ред на пренареждането.
И последната работа, която е със заглавие „Перспектива земя вместо небе“ подсказва как именно това пространство може да играе ролята на захлупващо хоризонта, затваряйки в своята геометрия. Когато се появи тази серия имах усещането, че това може да бъде центърът на изложбата – тогава пуснах снимки на Веси Сариева. И двамата постигнахме съгласие, че ще започнем от тук.
След това се сетих, че всъщност имам фотомонтажи, които работят със същото пространство – не с жълтите павета, но с тези сгради, които възпроемаме като маркери, които оформят неговия характер. Впоследствие си спомних, че от гледна точка на златото, имам ранна работа от 1994 г., която борави с този материал и може да създаде добра линия на кохерентност в по-дълъг план. И така, едно по едно пъзелът започна да се нарежда.
Във фотомонтажите подреждате във вертикала религиозни, политически и социални символи. Как се роди този образ?
Често смесвам хумора със сериозните неща в работата си. Смятам, че и в живота е така. Както казва поговорката „Добре че е шегата, да си кажем и истината“. И хуморът ми много често е горчив, ироничен, саркастичен понякога... такава е биографичната ми реалност. А в случая тази серия започна от една книжка на проф. Анна Кръстева - „Втечнен секуларизъм“, в която тя говори, че на много политически лидери се налага да прибягват до патерицата на религиозни водачи, за да легитимират себе си и собствената си власт. Така и дойде идеята в “Надсторйка”, че над сградата на Народното събрание имаме и всички тези религиозни сгради – Синаногата, Джамията, Александър Невски, Руската църква. И, разбира се, всичко увенчано на върха със сградата на бившият Партиен дом, подсказвайки, че в много отношения ни е трудно да превъзмогнем наследството на соца.
След “Надстройка” се появи и другата работа „База и надстройка“, в която целият този ансамбъл е стъпил върху един колосален панелен блок.
Какво може да съзрем в огледалните творби?
След като се появиха тези осем творби в злато, реших, че изложбата много ще натежи ако цялата е решена в злато. И монотонността ще отнеме от силата на ефекта на материала. Затова исках да подкрепя целия ансамбъл с още една-две медии. Така се появиха работите с огледално фолио. Отвъд всички истории, в цялата изложба става въпрос за технологиите за производство на пространство.
В случая с тези огънати огледални листове исках да подчертая - чрез пространствена мрежа, която ни е позната от 3D моделирането, от това т.нар. картезианско пространство – една мека и огъната пространствена мрежа, внушавайки особеното усещане, че живеем в плаващи пясъци. Няма твърди репери в света, които да ни дават някаква сигурност в политически и социален план. Поради една или друга причина, след като дълго сме живяли с реперите на модерността, на прогреса, на цивилизацията, на международния ред, ако щете, всичко това, което малко или много сме приемали за даденост, в момента се огъва – като че ли се променя геометрията на целия свят.
А каква беше първата ви среща с DOT Sofia?
Бях на обиколката при откриването на сградата, но знаех за нея по-рано. Веси Сариева се беше обърнала към мен, за да дам предложения за колекцията на DOT Sofia. Познавах проекта преди откриването му, но физическото преживяване е различно от всякакви предварителни разговори. Представянето на сградата през погледа на архитектите, които разказаха за проекта и идеите зад него, беше важно. За мен появата на DOT Sofia е страхотна новина, защото вече 5 или 6 години ателието ми е на 150 метра от тук. Много се зарадавах, когато започнаха да се появяват такива места, свърани с изкуство, които правят квартала малко или много и мой. Бяха открити също така галерия Punta и галерия Cable Depot. Кварталът се обживи и откъм изкуство.
В Пентхауса на DOT Sofia виждаме две творби, които кореспондират – Програма Apollo Albinos и Програма Apollo Melanist. Разкажете ни повече за тях.
Това са работи от 2016-2017 г. В онзи период ме интересуваше жанра на дигиталния фолклор, който при лекотата и безотговорността на обмена онлайн създава всякакви фантасмагории. Бях срещнал, например, коментари за кацането на американските мисии Apollo на Луната и забиването на американския флаг там за вечността. Научно-обосновани хипотези твърдяха, че заради липсата на атмосфера на Луната, ултравиолетите лъчи са толкова силни, че всеки оцветен текстил, изложен на лъчението, би избелял за отрицателно време. Така че хипотетично американският флаг на луната, в момента ще се превърнал в бял флаг - символ, точно обратен на първоначалните намерения. Всичко това е в основата на фотомонтажа, шридружен с текст “Години по-късно”. След него се появиха и произведенията Apollo Аlbinos и Apollo Мelanist, в които става дума за спекулативни визуализации - какво ни кара нас хората да правим селекции в света наоколо, малко или повече базирани на естетически предпочитания, към бялото, или към черното, в случая? На основата на такива спекулации (от speculare - допускам, разсъждавам) си представих какво би представлявала такава ферма със селекции на животни, само бели, или само черни, в едно негостоприемно пространство като лунната повърхност. Разбира се, това реферира и към много други доста сериозни неща - всички тези много опасни расови идеологии, които са водили неведнъж до катастрофи.
В крайна сметка, това са само мои някакви бележки към работите, които за други могат да са невалидни. когато един образ е отворен, започва да води собствен живот.
