Броени дни преди финисажа на изложбата „Хорът на Женския пазар“ на 10 октомври, разговаряме с Георги Богданов и Борис Мисирков за героите, които неизменно приемат, срещите през десетилетията и многоликия пазар като умален модел на света.
Изложбата е част от дългосрочната програма „СПИРКА СОФИЯ“ на DOT Sofia Art Collection.
Поредицата „СПИРКА СОФИЯ“ започна с архивните фотографии на Панайот Бърнев. След това видяхме пазара през документалния прочит на Косьо Вълков, а сега чуваме гласа на женския пазар през мащабна инсталация. Как се роди идеята за “Хорът на Женския пазар“?
Б.М.: Може би се роди основно по логиката, че не искаме да правим фотографии на Женския пазар. В нашите глави от просто документално снимане не може да произтече нещо ново, което да е по някакъв начин любопитно.
Г.Б.: Когато преди време беше отправена покана към нас, тя произтичаше от идеята да създадем фотографска серия. Днес едва ли бихме могли да направим нещо интересно по въпроса - мисля, че сме казали всичко, което можем, под формата на документална фотография по начина, по който го правим и разказваме. И за нас самите трябваше да бъде нещо, което да е предизвикателство и да е любопитно за направа, защото в крайна сметка идва и момент в живота, в който всичко си направил, всичко ти се е случвало и все по-трудно стигаш до някакви нови неща. В крайна сметка основно занимание е да предизвикваш себе си - така решихме да направим един поетичен разказ, едно произведение, което да е излято и да е по някакъв начин не най-очакваното от нас.
Б.М.: Преди доста години сме се занимавали с Женския пазар – по времето, когато правихме поредицата Explore Bulgaria за National Geografic, имахме един епизод, посветен изцяло на пазара. С Драго Симеонов го обикаляхме надлъж и нашир, и се срещахме с всякакви герои.
Тоест, това не първа, а поредна артистична среща с Женския пазар – днес с нов подход.
Б.М.: Да, днес това се случва с този „пъзел“, който създавахме месеци наред. Той е нещо като многоканален 25-минутен филм, който се случва на 50 екранчета едновременно.
Какво обединява хорът на Женския пазар? И какво друго се чува в този разказ?
Б.М.: Може би общото за всичките герои, че са влюбени в пазара и едновременно го ненавиждат.
Г.Б.: Истината е, че това не е втора среща за нас. За човек, който живее в София, живее на пазара и с пазарите - срещите са непрекъснати. В някакъв смисъл си у дома тук и като дойдеш тука, имаш разказана цялата София и всичко това и не си спирал да го правиш. Някои хора ги познаваш буквално, защото си купувал от сергиите. Други си ги срещал на много странни места... Пазарът е място, което е абсолютно средоточие на всичко - на хората, които го и мразят и обичат, някак си се препитават от него, но и не могат да си тръгнат. Те са основната ядка на това място от времената, в които е бил създаден.
Б.М.: Спомням си пазара от дете – баба ми живееше по-нагоре на „Братя Миладинови“...
А как виждате пазара днес?
Б.М.Едното е очевдината джентрификация – фактът, че пазарът се е превърнал в туристическо място и част от героите ни са хора, които се обслужват именно от обслужване на туристи. Било то продавайки им традиционна българска баничка и боза като „изненада“, или правейки екскурзии из района. Другото, което казват е, че хората откровено са станали по-бедни и купуват по-малко. Тук идват хората, които не могат да си позволят скъпите магазини.
Всъщност, какво прави труден пазара за предъвкване?
Г.Б.: За немалка част от хората е като родината. Някои са второ, трето, четвърто поколение. Например въжетата на Бай Стани - снахата е четвърто поколение работник в този бизнес. Като родината - не може да се откажеш от него. За самите тези хора тука не мисля, че е непременно труден за предъвкване. Просто те си имат мантра по въпроса - всяка сутрин стават в 3-4 часа, някои идват от много далече, да реализират каквато продукция имат. Ние се концентрирахме между „Братя Миладнови“ и Борис - в това русло, не непременно в пазара като сергия. Включихме и всичко околовръст – бръснарници, месарници, подправки, велосипедни работилници, магазинче за левче... За нас като автори не мисля, че е труден за предъвкване. Просто сега ще го предъвчем по друг начин. И може би не е за последно, но сега така.
Сред многото срещи и разказани истории – имате ли любим герой?
Г.Б.: Преди всичко е много специфично, защото ти прекарваш известно време с един човек и си му безкрайно благодарен, че той е дал своето време, навил се е на глупостите, които го караш да прави - защото не е лесно да дойдат някакви хора, да те помолят да поговориш пред непознати, а после да те питат дали ще им попееш. Междувременно ти продаваш два домата, два чорапа и седиш на сергията. За човека това е, да речем, половин час от живота му, а ние след това започваме като във всеки един филм да живеем с тези хора, да ги обичаме. Те са твоите герои. Ако не си обичаш героя, трудно правиш разказ за него. Смешно е, че той може и да не ни познае на улицата след време, като ни срещне, но за нас е някой, на когото ще кажем „добър ден“ - все едно е от семейството. Всички са ни важни, макар и да има конкретни интересни истории.
Б.М.: Може би най-благодарни сме на тези, които си позволиха да проявят емоция, докато ги снимаме - да се разплачат, да кажат нещо много лично, което иначе не биха казали.
Имаха ли идея в какво са замесени всъщност или не съвсем?
Г.Б.: И то това е най-прекрасното, че избират да ти повярват и ти подаряват от себе си. За нас беше покъртителна среща с човек, който сме виждали, грубо казано, преди четвърт век на съвсем друго място и който от самото начало явно ни беше познал, а на нас ни отне време и чак след като той ни позна, се сетихме. Тогава той беше младеж, сега е набор, както се казва, с когото се запознахме през 2002-2003 г., по време на снимките на „Георги и Пеперудите“ на режисьора Андрей Паунов в Подгумер. Тошко беше пациент на дома за хора с психични разстройства в Подгумер и досега живее там, но все пак е достатъчно добре да може да идва и да работи на пазара през деня. Тук едни хора са го приели на сергията си - работи в склада им. След близо 25 години срещаш тук някого, пак си общувате и се оказва, че ти си бил някаква част от неговия живот може би през цялото това време.
Смешна беше и историята с въжетата. Тамън беше излязъл филма “Lust”, ние го бяхме гледали и много ни допадна. Един ден се оказваме при Бай Стане, при въжетата и си говорим за всякакви неща със снаха му, и в един момент я питаме какви по-особени клиенти идват и тя ни казва: „Напоследък има мода - сега едни хора си поръчват специални въжета от естествени материи да ходят да се връзват, някакви техни сексуални практики.“ Почувствах, че ние не живеем вече в София - живеем в Берлин и сме всъщност в средата на събитията :))
Б.М.: Да, понеже междувременно открихме, че това е доста популярно занимание в Берлин, по западния свят.
С какво може да бъде изненадан човек, който познава Женския пазар?
Б.М.: Може би с това, че за пръв път виждаме тези хора, имаме шанс да ги усетим като личности със собствена съдба, собствени тревоги, собствена мъка, а не просто като човека зад щанда.
Г.Б.: Вярвам, че гледната ни точка в случая е абсолютно различна, че това би трябвало да е от значение - човекът на моменти дори е гласово декомпозиран. В крайна сметка всеки един е брънка от един общ портрет, от едно голямо цяло. Имаме някакъв проблем цял живот с това, че не можем нищо да направим много грозно, и тази работа пак е такава. Макар и събрана не непременно от хубави съдби, красиви хора и пейзажи - даже обратното, тежки съдби, зле изглеждащи хора и тъй нататък... Но накрая, събрани заедно, те правят нещо красиво и хубаво.
Как звучи тази мелодия, ако трябва да бъде описана с прости думи?
Г.Б.: Не, не може, да трябва лично да я чуете, не е може с думи да се опише. Някой, ако иска да обърне в думи, да не вземе да я развали - защото думите доста опростяват нещата. Емоция, разказвана с думи, не е емоция. Това е мелодия, която е тръгнала от гласовете - това мога да кажа. Декомпозирана, събирана и преработена, в крайна сметка се отправя към своя финал.
Днес се намираме в DOT Sofia - друг герой на нашия разказ. Каква беше първата ви среща с това място?
Б.М.: С Вяра и Жоро Кътови сме приятели от години – зарадвахме се на това тяхно изпълнение.
Как бихте описали DOT?
Б.М.: Ами за себе си бих казал, че е прекрасна гъзария, която ако се беше случило на мен да я направя, също щях да съм доста щастлив.
Г.Б.: Малко нахален, но учтив експеримент. При всички случаи с много уважение към абсолютно всичко тука. Смешно е, че е нещо, което е преждевременно състарено, все едно е стояло тука стотици години, а пък е ново.
Б.М.: Понеже и ние сме се занимавали няколко пъти така със съживяване на стари пространства, които да придобият нов вид и нов живот, но с уважение към историята им - та затова леко завиждаме на Панчо :))
И моят последен въпрос е какво ви се иска да се случи и да виждате по-често в този квартал, който познавате толкова добре и отвъд проекта в момента.
Г.Б. Аз не мисля, че нещо много ми липсва. Евентуално с машината на времето бих махнал всички новопостроени кооперации, бих върнал къщите да си ги ремонтират бедните собственици. Може би и малко повече грижа за сергийната част на пазара, който е в крайна сметка e запуснат след последния бурен ремонт. Но каквото не се случва с помощта на държавата, някак по естествен, природен начин се случва с пазара, който намира начин да се самооправя.
Фотограф: Стефан Щерев
